И аз да кажа

(или моето скромно мнение)

Кратка история за моето село

leave a comment »

За Узунджово и джамията, която станала църква

В началото на едно неголямо село, край един неголям град стои най-голямата селска църква в България. Скоро обновена и с най-големия иконостас в страната, църквата преплита около себе си история и легенди още от времето, когато е била джамия.

„Успение на Пресвета Богородица“ в хасковското село Узунджово белее отдалече и дори неспециалист може да забележи, че сградата не изглежда по традиционния начин за църквите от турско време. Причината – храмът е станал християнски едва преди малко повече от век, като повече от три века преди това е бил мюсюлмански.

Джамията е построена към 1593 г. и е била част от впечатляващ по размерите си кервансарай, чийто централен вход стои запазен и до днес в двора на църквата. Покрай строежа ѝ се носят редица легенди, като най-разпространяваната от жителите на селото е тази за строителя Лалю.

Според преданията той бил българин, известен строител на служба при пашата. За името му хората съдят от изобразено лале на западната стена на храма, защото по онова време било прието главният строител да не пише името си по сградите, за да не отнема от славата на султана.

Как са стигнали до извода, че строителят е българин? През 1906 г., когато посолството на Турция в България върнало имота на страната и започнало преустройството на джамията в църква, строителите се изправили пред изненада. За да направят олтара, те очаквали, че продължително ще разбиват масивния камък, но се оказало, че част от източната стена е направена от лесния за разбиване кирпич и само е замаскирана с тънки парчета камък.

Легендите разказват, че майстор Лалю знаел, че един ден селото ще бъде освободено и отново ще е християнско, и направил така, че един ден превръщането на джамията в църква да бъде по-лесно. При реставрацията през 2007 г. пък са открити два средновековни надписа на арабски език с религиозно-философска тематика. Сега те и запазените архитектурни елементи от джамията се съчетават с християнските стенописи и впечатляващия иконостас на Уста Дарин Божков.

Световноизвестният панаир

И докато днес узунджовци се гордея с красивата си църква, преди векове славата на селото била друга – в него се провеждал Узунджовският панаир – едно от най-известните изложения в Европа. В мащабите, в които е бил известен на няколко континента, започва да се провежда в края на 16 в. и за негов основател се приема Синан паша. По време на разцвета му на ден е бил посещаван от над 50 000 души. Сърцето на панаира бил покрития пазар, който обаче бил заобиколен от множество специализирани чаршии. През 1876 г. Узунджовският панаир е бил устроен за последен път.

Стоките, с които търгували различните страни били най-разнообразни, а търговци идвали от Европа, Азия и дори Африка. Австрийци, руснаци, англичани, французи, италианци продавали стоките си, както и продукти от колониите си, докато турците били предимно консуматори. Български занаятчии също излагали стоката си, като се твърди, че това бил един от начините за обмяна на информация как напредват революционните движения в различните части на страната. Според разказите Георги Раковски и Васил Левски се снабдявали с оръжия от Узунджовския панаир.

Освен активна търговия посетителите на панаира можели да се насладят на множество забавления – акробатски номера, „менажерии с мечки, вълци и други животни“, въртележки, фокусници, певци и какво ли още не. Не били малко и нещата за ядене – фурните вадели непрекъснато топъл хляб, банички, милинки, до реката пък се въртели чеверметата, а момчета обикаляли с табли и разнасяли за десерт ориенталски лакомства. Само водата не била достатъчно и трябвало да носят пълни мехове от Марица.

Военното летище

Петдесетина крачки от църквата и от историите за далечното минало и стигам до центъра на селото и пред спомен от не толкова далечното бъдеще. Жителите на Узунджово са едни от хората в България, които едва ли ще се впечатлят от въздушните изпълнения на самолети на 6 май например, защото са свикнали с грохота и маневрите на военните самолети.

От началото на 50-те години на миналия век край селото функционира едно от най-добре устроените военни летища в страната, като често неговите летци тренират три пъти седмично. То затваря на 1 декември 2001 г. след реформите в отбранителната система. Според пилот, работил в Узунджово, инфраструктурата на летището край селото е била много по-добре развита от тази на авиобаза „Граф Игнатиево“, но пък узунджовското лоби е било по-слабо.

Докато правя снимки на самолета, местните младежи ме гледат странно от близкото кафене. Истината е, че в селото все още нямат усещането, че могат да привличат туристи, а и добри условия дори за селски туризъм поне за момента няма. С тракийската гробница в съседното село Александрово и с добре устроеният областен град Хасково, който е само на няколко километра, обаче Узунджово има шанса да се превърне в интересна туристическа дестинация.

Статията е публикувана в „Дневник.бг“

Written by Жени

26.05.2012 at 14:36

Публикувано в На път, Семейни хроники

Емоционално за Северен Кипър

4 Коментари

Върнах се от Северен Кипър преди повече от седмица, а всички преживявания и спомени продължават да се блъскат в съзнанието ми – позабравям някои, сещам се за други. Едно обаче мога да кажа със сигурност – това е едно от най-емоционалните ми пътувания.

Не искам да се задълбочавам в разказ за сложната политическа ситуация в непризнатата страна. Трудно е това да се направи само в една кратка публикация, пък и за няколко дни човек няма как да стане експерт по Кипър – т.е. не съм аз човекът, който да обяснява това.

Пътуването обаче лично на мен ми беше много полезно – преодолях голяма част от предразсъдъците си и успях да си изясня доста неясни моменти.

Преди да замина за Северен Кипър бях виждала само снимки с танкове и мъже с автомати. С такова усещане и тръгнах натам – с лек страх и дори с блуждаещия някъде из съзнанието ми въпрос „Къде отиваш всъщност?“

В Северен Кипър ме посрещнаха повече от гостоприемно. Преминахме през северната част на Никозия, докато домакините ми се поздравяваха с всеки втори срещнат – усмихнати хора, забързани хора, хора, спокойно пиещи чай и похапващи фурми. Град като град – без танкове, войници, оръжия. Сблъсък едно! С широко отворени очи и съзнание започнах да събирам всичко, което видя и чуя, защото знаех, че това няма да е обикновено служебно пътуване.

„Вярно е, че сме окупирани, но пък живеем добре – виж имам кола, през почивните дни ходя и карам колело в планината, имам и яхта, с която ходя да се гмуркам“, ми обясняваше Али – един от домакините ни – който работи в местната телевизия. От него за първи път чух и репликата: „На хартия може и да съм мюсюлманин, но никога не съм стъпвал в джамия“, която после звучеше като ехо край ушите ми от различни хора в отделни разговори – без дори да съм питала. Комплекс? Може би. Едно от нещата, които разбрах, поне от кипърците, с които говорих, е, че се страхуват от това, че след двайсетина години кипърци няма да има – жителите на острова ще са турци, но не от тези, които от столетия живеят на острова – турци от Турция. Сблъсък две.

Симпатия. Това може би определя чувството, което изпитвам към хората от Северен Кипър. Тези, чиито баби и дядовци са родени на острова. Тези, които са били изселени от родните си места на юг и които въпреки че са били настанени в къщи на гърци, са запазили картините и книгите им. Може би не всички са го направили, но има и такива. Симпатия към хората, които са загубили надежда, че някога ще се стигне до решение.

Северен Кипър е изключително красиво място с купища запазени паметници – също нещо, което противоречеше на очакванията ми. Обичам морето, а в тази си част Средиземно море е толкова синьо. Бях омагьосана от портокаловите гори, през които преминавахме, а още по-омагьосана бях от аромата на портокалов цвят в малкото селце, в което спряхме за поредната почерпка – защото било родно на главния ни домакин. Въздухът е така пропит с този аромат, че не можеш да спреш да дишаш – знам, че звучи абсурдно, но не говоря за обикновения процес – а за дишане с пълни дробове, с всяка частица от тялото ти. И тогава идва моментът, в който малка буца засяда в гърлото ти.

В Северен Кипър изпитах страх веднъж – при вида на редицата от около 200 военни машини. Страх, който те обзема целия и те кара чак леко да настръхнеш. И не – не ме беше страх, че правя нещо незаконно, снимайки военните. Както някога беше казал един луд колега – ако ме набият, ще стане по-готин материал. Беше ме страх за домакините ни, които остават в Северен Кипър. Домакините ни журналисти, които биват арестувани, ако напишат нещо срещу Турция, биват бити в арестите, получават куршуми по вратите си, а някои дори губят живота си. Казаха ни, че сме късметлии, че сме видели и танковете – може и да е така – благодарение на това, картинката от емоции почти беше запълнена.

И пак се връщам в селото с прекрасния аромат, което посетихме точно след срещата с танковете. Там попаднахме на детски празник, който беше събрал групи деца от Северен Кипър, Турция, Македония, Полша, Русия, Великобритания. Деца, които общуваха помежду си въпреки езиковите бариери, които танцуваха с широки усмивки и не ги интересуваше чий е Северен Кипър, признат ли е или не. И тогава се случи най-големият сблъсък в съзнанието ми и едва удържах емоциите си. Контрастът между танковете и този цветен детски празник беше тоооолкова голям, че дори сега като пиша, буцата се връща в гърлото ми. Знам, че по света има много несправедливости и много места, на които хората живеят далеч по-тежко. Места, на които се водят войни и където народите сами се избиват. Но там не съм била. Бях в Северен Кипър. И колкото и невъзможно да ми се струва, особено в момента, така ми се иска да се стигне до някакво решения. Заради тези непознати деца.

Written by Жени

30.04.2012 at 10:11

Публикувано в На път

Брюксел

with one comment

Така изглеждат някои от сутрините в Брюксел.

Пък аз понякога така си чеша егото.

Една от страните на Европейската комисия.

И една карта вътре в нея.

Written by Жени

21.01.2012 at 14:08

Публикувано в На път

Коледа

leave a comment »

Нашата Коледа не минава без елха с подаръци.

Както и без огън в камината.

На нашата Коледа трапезата е отрупана.

А тази година коледното утро ни посрещна с това:

 

 

Весела Коледа и успешна Нова година 🙂

Written by Жени

25.12.2011 at 15:14

Публикувано в Семейни хроники

Вечерна разходка из Хасково

2 Коментари

Когато се прибирам при нашите все по-често всъщност предпочитам да си отида на село при баба, където се събираме цялото семейство. По тази причина не съм се разхождала из вечерно Хасково от доста време, въпреки че по това време харесвам града най-много. Вчера обаче се поправих. След като успях невредима да се измъкна от панаира по случай празника на града, се срещнах с приятели. Малко снимки от разходката.

Както казах, 8ми септември е ден на Хасково, така че имаше и заря.

Като малка често вземах „Фантагиро“ от видео-рент-а до нас – не е този, но табелата ме върна преди 15 години.

И композицията – стълб с купища жици и контейнер на улицата.

Written by Жени

09.09.2011 at 17:32

Публикувано в На път

Парма

leave a comment »

Дояждайки последното парченце пармезан, се сетих, че от близо месец една галерия стои като чернова и реших, че може би е крайно време да я пусна.

В Италия ми хареса, даже много ми хареса. Самата Парма не е туристически център и така успях, макар и за кратко, да усетя истински италиански дух. След няколко часа в града съжалявах, че не знам езика и ми се искаше да не се тръгвам.
Цветове, аромати, слънце – след изминалото време май това най-ясно се е запазило в съзнанието ми. И май е по-добре да млъкна – снимките, макар и бегло, по-добре говорят за мястото.

PS Уърдпрес пак не ми дава да си подредя снимките, както аз искам, ама нищо 😉

Written by Жени

29.07.2011 at 21:19

Публикувано в На път

Ромски деца в Словакия

2 Коментари

Миналата седмица бях на пресконференция в Словакия за интеграцията на ромите. Заведоха ни в едно село близо до Кошице – градът, в който бяхме, където ромските деца ходят на училище, пък родителите им с пари по европроекти ходят на лекции по мотивация и квалификация, за да си намерят работа.

На следващият ден пък ни заведоха в най-голямото ромско гето в района – Луник 9, който някои словаци наричат Сектор 9. Там ромите разрушават апартаментите си, за да вадят водопроводните тръби, кабелите и арматурата. Два блока вече са сринати.

Няма да разказвам надълго и нашироко, а само ще покажа няколко снимки 🙂

Written by Жени

01.06.2011 at 20:42

Публикувано в ЕС, На път, Още нещо...