И аз да кажа

(или моето скромно мнение)

Archive for the ‘На път’ Category

За любовта по германски и френски

5 Коментари

През последния месец имах възможността да посетя два града, в които не съм била досега и които ме впечатлиха много макар и по различен начин. Тръгвайки си от тях, и в двата случая исках да извикам колко много съм влюбена в тях. И се замислих как два доста различни града ме накараха толкова много да ги харесам.

Страсбург

И малко отзад напред: Страсбург

… е очарователен и сякаш това е най-доброто определение, което мога да дам за него. Този път не бях правила предварителни проучвания на улиците и уверена, че имам карта в телефона в джоба се отдадох на обиколка из уличките още първия ден. Обичам, когато съм на ново място да обикалям из малки улички и жилищни квартали – на известно разстояние от забележителностите, за да мога да усетя града. Тогава забравям да снимам и се радвам на всеки малък детайл, който видя. И понякога ме мислят за местна.

Есен

В Страсбург малко трудно можеш да се отдалечиш от туристическите зони заради големината му, но пък се случих там в началото на есента, когато напливът не беше толкова голям. И ми се случваше да искам да възкликна от възхита толкова често, колкото не ми се е случвало в никой друг град.

Улички

Случих и на хубаво време по време на разходката, което допълнително засили хубавите ми усещания. Друго си е да обикаляш в слънчево време, когато и снимките стават по-хубави, дори да са правени със скромна сапунерчица 🙂 И ми се искаше да продължавам и продължавам да вървя и да се радвам на мостовете и цветята по тях и на есенните дървета, на френския на децата, които се връщат с раници и на спокойствието във въздуха.

Цветя

Направи ми впечатление и колко зелен е Страсбург, но не някак присадено и прибавено в последствие, а естествено и толкова красиво. И се влюбих в него – силно и безвъзвратно. Но любов като увлечение, като тръпка, като замайване. Хареса ми, много ми хареса в цялост и в детайли. Замислих се обаче, че не бих могла да живея на такова място. Много красиво, спокойно е и тихо, но това са неща, които харесвам само за разходки и почивки.

По друг начин стояха нещата в Мюнхен

Не тръгнах натам с особен ентусиазъм, обаче пък така ми хареса. И в Мюнхен се влюбих, но не само с тръпката, а и с усещането, че си пасваме. Разбрахме се с него, и причината не беше само езикът.

Облаци

Обичам големи и забързани градове, а Мюнхен е такъв. Обичам и спокойствието, което в Мюнхен също го има в изобилие, макар и двете твърдения да звучат обикновено като самоизключващи се. Харесаха ми редът, организацията и точността в града. А още повече ми харесаха „тайните“ местенца, за които не знаят и много местни и така щастливо ни бяха разкрити. Харесаха ми дори белите наденички, което за мен беше голямата изненада.

Dirndl

До такава степен си паснахме, че не ми се искаше да си тръгна, а хем не бях стояла чак толкова много. За първи път от пътуванията си се чувствах толкова много на място, а не като случаен минувач или притурка. Виждах се да пия бира в малки квартални кръчмички или на покрива на TUM, колкото и хипстърско да е мястото, да се разхождам из Английската градина, или да се разминавам с тълпата на Мариенплац.

Бира на залез, на покрива на TUM

Впечатлиха ме много и хората или поне с тези, които имах възможността да общувам. За пореден път събрах доказателства, че германците могат да бъдат много интересни, разчупени и забавни, готови да работят много, когато трябва, но и да се смеят до болки в корема, когато поискат. Хареса ми, че разбих някои стереотипи, за които и аз мислех, че са неразбиваеми – и германците пресичат неправилно, и се возят (рядко) без билет и теглят безплатно филми.

Английската градина

Потвърдих си обаче колко много са сериозни и колко лесно се работи с тях, когато си стриктен и знаеш какво искаш. Предвид задачата, с която бях там, разбрах и колко далеч са техните студенти! по журналистика от някои български „утвърдени“ журналисти. И чак ми стана малко тъжно, обаче пък се радвам, че можах да потвърдя свои подозрения в тази област.

ЦветяА за снимките – толкова се чувствах на място, че повечето интересни май са направени набързо с телефона.

Паркче

Та така де, обикнах го този град и за разлика от Страсбург с удоволствие бих живяла в него. Най-малкото – с хората в Мюнхен споделяме едни и същи чувства към гълъбите 🙂

Written by Жени

21.09.2013 at 10:42

Разни Брюкселски

with one comment

Знам, че много рядко пиша тук, но честно казано на работа ми се изписва писането и не ми остават сили и вдъхновение за блога. Така че и този път ще пусна няколко снимки, че така е най лесно. От последното ми ходене до Брюксел са.

А то не беше по-особено от другите, но ме наведе на мисълта, че всеки следващ път ми е по-трудно да се прибирам в България. И не ми  хареса особено тази мисъл. Но понеже ми е още нова, ще си я оставя да си витае сама някъде си там, пък ще я мисля, ако стане по-голяма и видима…

Аз ако не снимам облаци, няма да съм аз

Разходка из улиците

Обичам да гледам покривите

В гръцки ресторант

Откраднат миг

Цветно

Written by Жени

11.10.2012 at 11:44

Публикувано в На път

Отпускарско

leave a comment »

Отпуската свърши преди две седмици и още мисля за някои от добрите моменти по време на нея. В снимките по-долу споделям някои от тези моменти без претенции за каквито и да е професионални фотографски умения 😉

Всичко започна от пътуване до Дупница, където се срещнах с роднини, а след това заедно с някои от тях се отправихме към родното село на единия ми дядо – Мечкул – под връх Пирин.

Хубавото на родовите срещи (нашата е на 15 август), особено ако родът е голям, като нашия е, че често се срещаш с роднини, които никога досега не си виждал.

Уранова мина до Мечкул.

От Пирин се насочихме към Хасково, където си починахме от пътя за вечер и на следващия ден продължихме към морето.

Три години го бях пропускала и нямах търпение тази година да стигна до него.

Е, почивката там може и да не се получи точно така, както си я представях, но пък винаги може да е и по-зле 😉

Written by Жени

09.09.2012 at 15:33

Публикувано в На път

Мат, който кара света да танцува

leave a comment »

Вече няколко седмици Мат продължава да ме вдъхновява. На моменти чак малко ме хваща яд, че не съм толкова смела (а и че нямам толкова доходна работа), за да тръгна на подобно пътешествие около света.

Written by Жени

15.07.2012 at 17:50

Публикувано в Музика, На път

Кратка история за моето село

leave a comment »

За Узунджово и джамията, която станала църква

В началото на едно неголямо село, край един неголям град стои най-голямата селска църква в България. Скоро обновена и с най-големия иконостас в страната, църквата преплита около себе си история и легенди още от времето, когато е била джамия.

„Успение на Пресвета Богородица“ в хасковското село Узунджово белее отдалече и дори неспециалист може да забележи, че сградата не изглежда по традиционния начин за църквите от турско време. Причината – храмът е станал християнски едва преди малко повече от век, като повече от три века преди това е бил мюсюлмански.

Джамията е построена към 1593 г. и е била част от впечатляващ по размерите си кервансарай, чийто централен вход стои запазен и до днес в двора на църквата. Покрай строежа ѝ се носят редица легенди, като най-разпространяваната от жителите на селото е тази за строителя Лалю.

Според преданията той бил българин, известен строител на служба при пашата. За името му хората съдят от изобразено лале на западната стена на храма, защото по онова време било прието главният строител да не пише името си по сградите, за да не отнема от славата на султана.

Как са стигнали до извода, че строителят е българин? През 1906 г., когато посолството на Турция в България върнало имота на страната и започнало преустройството на джамията в църква, строителите се изправили пред изненада. За да направят олтара, те очаквали, че продължително ще разбиват масивния камък, но се оказало, че част от източната стена е направена от лесния за разбиване кирпич и само е замаскирана с тънки парчета камък.

Легендите разказват, че майстор Лалю знаел, че един ден селото ще бъде освободено и отново ще е християнско, и направил така, че един ден превръщането на джамията в църква да бъде по-лесно. При реставрацията през 2007 г. пък са открити два средновековни надписа на арабски език с религиозно-философска тематика. Сега те и запазените архитектурни елементи от джамията се съчетават с християнските стенописи и впечатляващия иконостас на Уста Дарин Божков.

Световноизвестният панаир

И докато днес узунджовци се гордея с красивата си църква, преди векове славата на селото била друга – в него се провеждал Узунджовският панаир – едно от най-известните изложения в Европа. В мащабите, в които е бил известен на няколко континента, започва да се провежда в края на 16 в. и за негов основател се приема Синан паша. По време на разцвета му на ден е бил посещаван от над 50 000 души. Сърцето на панаира бил покрития пазар, който обаче бил заобиколен от множество специализирани чаршии. През 1876 г. Узунджовският панаир е бил устроен за последен път.

Стоките, с които търгували различните страни били най-разнообразни, а търговци идвали от Европа, Азия и дори Африка. Австрийци, руснаци, англичани, французи, италианци продавали стоките си, както и продукти от колониите си, докато турците били предимно консуматори. Български занаятчии също излагали стоката си, като се твърди, че това бил един от начините за обмяна на информация как напредват революционните движения в различните части на страната. Според разказите Георги Раковски и Васил Левски се снабдявали с оръжия от Узунджовския панаир.

Освен активна търговия посетителите на панаира можели да се насладят на множество забавления – акробатски номера, „менажерии с мечки, вълци и други животни“, въртележки, фокусници, певци и какво ли още не. Не били малко и нещата за ядене – фурните вадели непрекъснато топъл хляб, банички, милинки, до реката пък се въртели чеверметата, а момчета обикаляли с табли и разнасяли за десерт ориенталски лакомства. Само водата не била достатъчно и трябвало да носят пълни мехове от Марица.

Военното летище

Петдесетина крачки от църквата и от историите за далечното минало и стигам до центъра на селото и пред спомен от не толкова далечното бъдеще. Жителите на Узунджово са едни от хората в България, които едва ли ще се впечатлят от въздушните изпълнения на самолети на 6 май например, защото са свикнали с грохота и маневрите на военните самолети.

От началото на 50-те години на миналия век край селото функционира едно от най-добре устроените военни летища в страната, като често неговите летци тренират три пъти седмично. То затваря на 1 декември 2001 г. след реформите в отбранителната система. Според пилот, работил в Узунджово, инфраструктурата на летището край селото е била много по-добре развита от тази на авиобаза „Граф Игнатиево“, но пък узунджовското лоби е било по-слабо.

Докато правя снимки на самолета, местните младежи ме гледат странно от близкото кафене. Истината е, че в селото все още нямат усещането, че могат да привличат туристи, а и добри условия дори за селски туризъм поне за момента няма. С тракийската гробница в съседното село Александрово и с добре устроеният областен град Хасково, който е само на няколко километра, обаче Узунджово има шанса да се превърне в интересна туристическа дестинация.

Статията е публикувана в „Дневник.бг“

Written by Жени

26.05.2012 at 14:36

Публикувано в На път, Семейни хроники

Емоционално за Северен Кипър

4 Коментари

Върнах се от Северен Кипър преди повече от седмица, а всички преживявания и спомени продължават да се блъскат в съзнанието ми – позабравям някои, сещам се за други. Едно обаче мога да кажа със сигурност – това е едно от най-емоционалните ми пътувания.

Не искам да се задълбочавам в разказ за сложната политическа ситуация в непризнатата страна. Трудно е това да се направи само в една кратка публикация, пък и за няколко дни човек няма как да стане експерт по Кипър – т.е. не съм аз човекът, който да обяснява това.

Пътуването обаче лично на мен ми беше много полезно – преодолях голяма част от предразсъдъците си и успях да си изясня доста неясни моменти.

Преди да замина за Северен Кипър бях виждала само снимки с танкове и мъже с автомати. С такова усещане и тръгнах натам – с лек страх и дори с блуждаещия някъде из съзнанието ми въпрос „Къде отиваш всъщност?“

В Северен Кипър ме посрещнаха повече от гостоприемно. Преминахме през северната част на Никозия, докато домакините ми се поздравяваха с всеки втори срещнат – усмихнати хора, забързани хора, хора, спокойно пиещи чай и похапващи фурми. Град като град – без танкове, войници, оръжия. Сблъсък едно! С широко отворени очи и съзнание започнах да събирам всичко, което видя и чуя, защото знаех, че това няма да е обикновено служебно пътуване.

„Вярно е, че сме окупирани, но пък живеем добре – виж имам кола, през почивните дни ходя и карам колело в планината, имам и яхта, с която ходя да се гмуркам“, ми обясняваше Али – един от домакините ни – който работи в местната телевизия. От него за първи път чух и репликата: „На хартия може и да съм мюсюлманин, но никога не съм стъпвал в джамия“, която после звучеше като ехо край ушите ми от различни хора в отделни разговори – без дори да съм питала. Комплекс? Може би. Едно от нещата, които разбрах, поне от кипърците, с които говорих, е, че се страхуват от това, че след двайсетина години кипърци няма да има – жителите на острова ще са турци, но не от тези, които от столетия живеят на острова – турци от Турция. Сблъсък две.

Симпатия. Това може би определя чувството, което изпитвам към хората от Северен Кипър. Тези, чиито баби и дядовци са родени на острова. Тези, които са били изселени от родните си места на юг и които въпреки че са били настанени в къщи на гърци, са запазили картините и книгите им. Може би не всички са го направили, но има и такива. Симпатия към хората, които са загубили надежда, че някога ще се стигне до решение.

Северен Кипър е изключително красиво място с купища запазени паметници – също нещо, което противоречеше на очакванията ми. Обичам морето, а в тази си част Средиземно море е толкова синьо. Бях омагьосана от портокаловите гори, през които преминавахме, а още по-омагьосана бях от аромата на портокалов цвят в малкото селце, в което спряхме за поредната почерпка – защото било родно на главния ни домакин. Въздухът е така пропит с този аромат, че не можеш да спреш да дишаш – знам, че звучи абсурдно, но не говоря за обикновения процес – а за дишане с пълни дробове, с всяка частица от тялото ти. И тогава идва моментът, в който малка буца засяда в гърлото ти.

В Северен Кипър изпитах страх веднъж – при вида на редицата от около 200 военни машини. Страх, който те обзема целия и те кара чак леко да настръхнеш. И не – не ме беше страх, че правя нещо незаконно, снимайки военните. Както някога беше казал един луд колега – ако ме набият, ще стане по-готин материал. Беше ме страх за домакините ни, които остават в Северен Кипър. Домакините ни журналисти, които биват арестувани, ако напишат нещо срещу Турция, биват бити в арестите, получават куршуми по вратите си, а някои дори губят живота си. Казаха ни, че сме късметлии, че сме видели и танковете – може и да е така – благодарение на това, картинката от емоции почти беше запълнена.

И пак се връщам в селото с прекрасния аромат, което посетихме точно след срещата с танковете. Там попаднахме на детски празник, който беше събрал групи деца от Северен Кипър, Турция, Македония, Полша, Русия, Великобритания. Деца, които общуваха помежду си въпреки езиковите бариери, които танцуваха с широки усмивки и не ги интересуваше чий е Северен Кипър, признат ли е или не. И тогава се случи най-големият сблъсък в съзнанието ми и едва удържах емоциите си. Контрастът между танковете и този цветен детски празник беше тоооолкова голям, че дори сега като пиша, буцата се връща в гърлото ми. Знам, че по света има много несправедливости и много места, на които хората живеят далеч по-тежко. Места, на които се водят войни и където народите сами се избиват. Но там не съм била. Бях в Северен Кипър. И колкото и невъзможно да ми се струва, особено в момента, така ми се иска да се стигне до някакво решения. Заради тези непознати деца.

Written by Жени

30.04.2012 at 10:11

Публикувано в На път

Брюксел

with one comment

Така изглеждат някои от сутрините в Брюксел.

Пък аз понякога така си чеша егото.

Една от страните на Европейската комисия.

И една карта вътре в нея.

Written by Жени

21.01.2012 at 14:08

Публикувано в На път