И аз да кажа

(или моето скромно мнение)

Емоционално за Северен Кипър

4 Коментари

Върнах се от Северен Кипър преди повече от седмица, а всички преживявания и спомени продължават да се блъскат в съзнанието ми – позабравям някои, сещам се за други. Едно обаче мога да кажа със сигурност – това е едно от най-емоционалните ми пътувания.

Не искам да се задълбочавам в разказ за сложната политическа ситуация в непризнатата страна. Трудно е това да се направи само в една кратка публикация, пък и за няколко дни човек няма как да стане експерт по Кипър – т.е. не съм аз човекът, който да обяснява това.

Пътуването обаче лично на мен ми беше много полезно – преодолях голяма част от предразсъдъците си и успях да си изясня доста неясни моменти.

Преди да замина за Северен Кипър бях виждала само снимки с танкове и мъже с автомати. С такова усещане и тръгнах натам – с лек страх и дори с блуждаещия някъде из съзнанието ми въпрос „Къде отиваш всъщност?“

В Северен Кипър ме посрещнаха повече от гостоприемно. Преминахме през северната част на Никозия, докато домакините ми се поздравяваха с всеки втори срещнат – усмихнати хора, забързани хора, хора, спокойно пиещи чай и похапващи фурми. Град като град – без танкове, войници, оръжия. Сблъсък едно! С широко отворени очи и съзнание започнах да събирам всичко, което видя и чуя, защото знаех, че това няма да е обикновено служебно пътуване.

„Вярно е, че сме окупирани, но пък живеем добре – виж имам кола, през почивните дни ходя и карам колело в планината, имам и яхта, с която ходя да се гмуркам“, ми обясняваше Али – един от домакините ни – който работи в местната телевизия. От него за първи път чух и репликата: „На хартия може и да съм мюсюлманин, но никога не съм стъпвал в джамия“, която после звучеше като ехо край ушите ми от различни хора в отделни разговори – без дори да съм питала. Комплекс? Може би. Едно от нещата, които разбрах, поне от кипърците, с които говорих, е, че се страхуват от това, че след двайсетина години кипърци няма да има – жителите на острова ще са турци, но не от тези, които от столетия живеят на острова – турци от Турция. Сблъсък две.

Симпатия. Това може би определя чувството, което изпитвам към хората от Северен Кипър. Тези, чиито баби и дядовци са родени на острова. Тези, които са били изселени от родните си места на юг и които въпреки че са били настанени в къщи на гърци, са запазили картините и книгите им. Може би не всички са го направили, но има и такива. Симпатия към хората, които са загубили надежда, че някога ще се стигне до решение.

Северен Кипър е изключително красиво място с купища запазени паметници – също нещо, което противоречеше на очакванията ми. Обичам морето, а в тази си част Средиземно море е толкова синьо. Бях омагьосана от портокаловите гори, през които преминавахме, а още по-омагьосана бях от аромата на портокалов цвят в малкото селце, в което спряхме за поредната почерпка – защото било родно на главния ни домакин. Въздухът е така пропит с този аромат, че не можеш да спреш да дишаш – знам, че звучи абсурдно, но не говоря за обикновения процес – а за дишане с пълни дробове, с всяка частица от тялото ти. И тогава идва моментът, в който малка буца засяда в гърлото ти.

В Северен Кипър изпитах страх веднъж – при вида на редицата от около 200 военни машини. Страх, който те обзема целия и те кара чак леко да настръхнеш. И не – не ме беше страх, че правя нещо незаконно, снимайки военните. Както някога беше казал един луд колега – ако ме набият, ще стане по-готин материал. Беше ме страх за домакините ни, които остават в Северен Кипър. Домакините ни журналисти, които биват арестувани, ако напишат нещо срещу Турция, биват бити в арестите, получават куршуми по вратите си, а някои дори губят живота си. Казаха ни, че сме късметлии, че сме видели и танковете – може и да е така – благодарение на това, картинката от емоции почти беше запълнена.

И пак се връщам в селото с прекрасния аромат, което посетихме точно след срещата с танковете. Там попаднахме на детски празник, който беше събрал групи деца от Северен Кипър, Турция, Македония, Полша, Русия, Великобритания. Деца, които общуваха помежду си въпреки езиковите бариери, които танцуваха с широки усмивки и не ги интересуваше чий е Северен Кипър, признат ли е или не. И тогава се случи най-големият сблъсък в съзнанието ми и едва удържах емоциите си. Контрастът между танковете и този цветен детски празник беше тоооолкова голям, че дори сега като пиша, буцата се връща в гърлото ми. Знам, че по света има много несправедливости и много места, на които хората живеят далеч по-тежко. Места, на които се водят войни и където народите сами се избиват. Но там не съм била. Бях в Северен Кипър. И колкото и невъзможно да ми се струва, особено в момента, така ми се иска да се стигне до някакво решения. Заради тези непознати деца.

Advertisements

Written by Жени

30.04.2012 at 10:11

Публикувано в На път

4 Коментари

Subscribe to comments with RSS.

  1. Емоционално – това е думата, но май в момента не мога да коментирам….

    Павка

    30.04.2012 at 18:31

  2. Значи страх я е обхванало авторката на този инак много добър материал представящ Турската Република Северен Кипър (ТРСК) в съвсем друга положителна страна, страна изключена от предубеждения, за която позиция има моите адмирации написалата я тази публикация, гарнирана със снимки. Значи журналистите били преследвани и арестувани ако напишели нещо срещу Турция в (ТРСК). Имам въпрос към авторът. Ако някой кипърец, но с турско самосъзнание отиде в южната му част на острова Кипър и каже нещо срещу Гърция, там дали ще му ръкопляскат кипърците със гръцко самосъзнание? И по малко се страхувай от танковете на турската армия в Северен Кипър уважаема г-жо Автор на публикацията. Защото именно те са единствената защита за населението на Северен Кипър от гръцката агресивност и отмъстителност. Защото честно казано. Ако имам възможността, наистина че бих искал да живея в Кипър, но само че в Северната му част на острова. И точно при гледката на тези турски танкове ще ми носи спокойствието, че няма да мис е налага да се барикадирам в домът си и да се отбранявам от нахълтващите гръцки националисти с цел да убиват, националисти с нищо по различни от руските, от сръбските й от българските.

    Аз съм Batman момчето ми

    23.11.2016 at 13:56

  3. Но инак за материала пак го казвам. Има моите адмирации авторката. Поздрави.

    Аз съм Batman момчето ми

    23.11.2016 at 13:59

  4. edna prodadena dushitshsa taka moje da pishe……..

    aldemir

    23.11.2016 at 15:49


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: