Just my blog

Да, правилно разбрахте- блогът на този адрес повече няма да изглежда така. Няма да се казва така и няма да съдържа старата информация. На 28 ноември нищо вече няма да бъде същото. Как ще се казва, как ще изглежда и какво ще съдържа и аз още не мога с точност да кажа, но определено промените ще са големи. Но само тук.
За сметка на това вече съществува ново местенце, което приюти Over the rainbow… На новия адрес http://otvuddugata.wordpress.com може да откриете всичко, което виждате тук- който иска да сравнява.
Вече не мога да си спомня как точно реших да го направя и още повече защо. Въпросът е, че го направих и реших, че ням да се връщам назад. Не съм сигурна, че ще се справя с управлението на два блога, но нищо не ми пречи да опитам.
Тук нещата няма да изчезнат веднага, ще се скриват постепенно, не за друго но не ми достига времето да стане от раз. Веднъж смени ли се обликът, ще се опитам да започна да пълня и този блог
В чест на откровените моменти, прекарани тук, а и в името на новия дом:

Определено тези дни са ми пренаситени със случки, събития и задачки.

***
Най-новото- имам кабелен непрекъсващ интернет- след 7 месеца чакане, доживяхме и в новия блок да пуснат доставчик. Изписаха се редове как са ни „употребили“, защото все още няма официален доставчик, избран на търг (търг още не е пуснат), а в блока влиза мегалан. Ако ситуацията беше по-различна, може би щях да се замисля за „употребата“, но след семестър (курсови, презентации) и цяло лято без интернет вкъщи, в момента изобщо не ме интересува друго, а това, че имам нормална връзка- разбирай, не такава, която, за да си 5 минути он-лайн, трябва да се свързваш 10 (мин.).

***
Все повече свиквам с новите предмети/преподаватели/график. Имам много за четене, но фактът, че покрай нещата за университета се занимавам с куп други простотийки, означава, че не съм чак толкова за оплакване. Прочетете остатъка от публикацията »

Колкото и абсурно да изглеждат изпълнителите, песничката наистина е страхотна, поне за мен.
А и е от един от най-симпатичните филми, които съм гледала някога.
Защото не е просто за любов, а за една странна любов. Такава, която не ти гъделичка стомаха, а направо те хваща за сърцето.
Всъщност дори не е за любов, а за едно красиво приятелство.
Препоръчвам „Бени и Джуун“.

А иначе аз бих изминала 1000 мили, ако се наложи, за да не се налага да ги изминеш ти

И аз имам проблеми. За разлика от тези в песента, обаче са днес и никак още не са отмити. Обаче ще бъдат, поне силно се надявам на това. 
А Изгубени е една невероятна зарибявка, макар че за момента (поне докато не излезне 6ти сезон) леко съм се откъснала от нея. Обаче други прихванаха от мен. Всъщност на тях дължа тази песен- друго си е да си запален тинейджър, който има на разположение интернет (за разлика от мен ).
Най-любима моя, благодаря за песничката!!!

Прочетете остатъка от публикацията »

1 октомври е Денят на музиката.
Днес разбрах, че мой много скъп човек- Човекът, който ми показа Музиката, преминава през сериозно изпитание.

Не мога да направя нищо освен мислено да съм там и да се помоля.

С теб съм и знам, че го знаеш!

***
Не е добре, когато по-малката ти сестра (тийнейджърка) има безплатни минути към номера ти и ти звъни посреднощ, за да сподели нещо. Не за друго ама резултатът е безсмислени приказки, а на сутринта главоболие и кисел ден.
Добре, че вчера ми беше празнично и се взех в ръце. А и получих най-милото писмо и най-красивия подарък

***
Точно като по поръчка за празника (иронично), тъкмо влезнахме в дискотеката, готови за танци и… Видях как десетината едри младежи- охраната на Плаза, изполягаха на земята, влезнаха други едри мъже с маски. Музиката спря, увеличиха светлината и влезнаха разни полицаи да ни проверяват картите (личните). После и разни цивилни полицаи- изобщо сериозна работа. Докато продължаваше нещото (казаха, че било рутинна проверка- да, ама по наши сметки продължи повече от половина час, при положение, че нямаше толкова много хора), не можеше нито да се влиза, нито да се излиза. Не можехме да си поръчаме и нещо за пиене… На компанията до нас й стана толкова скучно, че пуснаха музика от телефоните си. За да не останете с грешно впечатление- не, не ни се развали настроението, но беше досадно. Е, в един момент, разбира се, полицаите си тръгнаха, диджеят се върна на мястото си и успяхме да потанцуваме

*** Прочетете остатъка от публикацията »

Исках да говоря за срещите. За купищата различни срещи.
Но няма да го направя- не и сега.
Така или иначе този блог се е превърнал в място за изява на лудостите ми (стискайте палци като се потопя в медийните дебри, това да се попромени )
Сега ще говоря за една една конкретна среща…
Това не се случи на 35 май.
Не беше скоро, нито отдавна. Не беше още есен, ама и лято не беше вече…
Времето всъщност няма значение.
Внимание ще обърна на героите.
(С една забележка: Ще се проявя като лош разказвач и ще цензурирам сценария, за да няма обидени, разочаровани или такива с отнети авторски права. Ще намаля гароите само до двама… плюс съдбата.)
Всъщност героите не бяха толкова особени…
Не бяха, докато не се срещнаха… (А може да се е случило и обратното- от особени да станат обикновени?)
А после, докато не пиха чай заедно (без никакъв ром!).
И докато не установиха, че май и двамата не вярват в любовта.
Е, да, ама сте чували, че съдбата обича да си играе разни игрички, нали?
Тези двамата явно й се сториха подходяща занимавка и през следващите месеци често си правеше шеги с тях.
Накара сърцата им да бия в един ритъм, а най-честата реплика в разговорите им да е: „И аз!“. Накара ги да се чудят дали това са те и на тях ли се случва.
Разбира се, още в началото им прати изпитание, но се оказа, че въпросните герои не са за подценяване.
После направи така, че да подобрят разни свои рекорди.
Държа ги на тръни, особено една неделя (пък може и събота да е било).
Наблюдава ги, докато украсяваха коледно една кичозно-боядисана стая… и ги остави за малко, че май й доскучаха.
Да, ама те си се забавляваха.
То не беше мрънкане от едната страна и мърморене от другата. Не беше гъделичкане, тормоз и хилене…
И въпреки тези така задълбочени занимания, успяваха да откраднат по някой миг да обикалят по планини и градове. Да готвят и да се хилят. Да ходят на мач или театър, или кино. Пак да готвят. И да си мълчат… Чувствайки се добре… и сигурно,… и… ами влюбено… Да се обичат!
Не знам що за разказвач съм, но съм длъжна, преди да стане твърде блудкаво, да вкарам малко трагизъм- то без него за къде в днешно време.
Та, нашите герои се сблъскаха и с предизвикателства: разни съквартирантки и шефове, намесиха се някакви си сесии, пък и дипломна.
Нужно ли е обаче да казвам до къде стигнаха нещата?
Ами минавайки въпросните неща, героите стигнаха далеч на изток (ама не от Рая). Порадваха (си) се, починаха си (уж) и се върнаха, за да продължат да бъдат скучни (може би) за околните, но не и за себе си (надявам се)…
И ако си мислите, че това е краят на историята- бъркате.
Колкото и красиво да би стояло едно The End в края, мисля да оставя тази история отворена за дописване…

PS Ако има неразбрали- не се притеснявайте- повредата не е във вашия монитор
За вас, хайде от мен да мине- за всички: Една любима песен със страхотен клип и още по-страхотен превод на LeeAnn.

Прочетете остатъка от публикацията »

Честно казано понякога не само ми се иска, но чак е наложително да имам някой и друг клонинг…

Поздрав с една от любимите ми песни на Кайли