Just my blog

След месец много голямо хабене на нерви, новият дом вече е факт.
И всичко това нямаше да се случи, ако не бяха решили да ремонтират блока, в който живеех.
Важното е, че вече почти всичко е наред.

Но да карам по ред.
Получих си първата заповед за изнасяне точно след единия изпит. Тогава нямаше как да реагирам веднага, защото предстоеше още един изпит.
Няма да разказвам подробно колко криво ми беше, че по никое време трябва да се местя- никак не беше приятно. Да не говорим, че самата процедура на изнасяне, ми създаваше такъв душевен некомфорт- не мисля, че идеята първо да се изнесеш, за да разбереш къде ще живееш, ще хареса на когото и да е…
Няколко дни след като си получих заповедта, започнах да стягам багаж. Добре, че имах верен помощник
На следващият ден, освободена от работа, аз отивам да си платя наема за изнасяна, след това при домакинката, която ме пита: „Намери ли си стая?“ „Добре, де, нали трябва първо да се изнеса и тогава да разбера къде съм?“ (в голямо недоумение), „Да, ама местата са свършили.“ И аз щях да се срина.

Забравих да спомена, че в моя блок има над 400 човека, а е абсурдно да се намерят толкова свободни места в  Студентски град, особено в общежитията на СУ.

Та така завърши първият ми опит да се преместя и започна животът ми в куфари (нали си бях събрала багажа ).
Хубавото във всичко това беше, че съквартирантката ми (с която се разбираме прекрасно) не беше получила все още заповед и сега можех да я изчакам.
… И се започна чакането и слуховете…
Главният беше кога ще отворят част от ремонтиран вече блок на СУ.
Това трябваше да се случи на 27.02, но не бъде…
Отвориха го на 9.03. и па чакане за новите заповеди, този път и на двете.
Сега вече заиграха връзките и започнаха да се обмислят планове кога и как ще е най-подходящо да се преместим. Главната цел- да сме двете, по възможност в стая двойка…
Планът беше изготвен (нищо, че още чакахме заповедта). Местенето трябваше да се състои в четвъртък (12.03), като за целта тати и нагов колега щяха да дойдат да помогнат.
Е да, ама не- с Жасмина (съквартирантката) не получихме заповед в сряда, така че отменихме за петък местенето…

Четвъртък беше върхът на нервите. Тя през 15 минути ми звънеше (аз разбира се бях на работа) да споделя новините, които бяха от лоша, по-лоша: Не успяха да ни уредят в двойка, което означаваше, че пак ще преживеем ужасът в очакване на непознато момиче; Връзката ни нямаше да е на работа в петък; И най-лошото- още нямахме заповед….

Все пак лъчът надежда видях, когато се прибрах от работа и пред лицето ми се развя заповедта- оказа се, че я е получила в късния следобед И започна едно стягане на багаж (леле имам чувството, че е било преди цяла вечнсот).

А днес- обикаляне между блоковете, уреждане на въпроси, местене, чистене….
До този момент, в който седя пред съвсем новичкото бюро, докато ползвам WiFi-връзката на заведението пред нас. И да- всичко е съвсем ново- сякаш не е общежитие- нови мебели, PVC дограма, ламиниран паркет, дори хубаво огледало в банята. Определено е удобно, но остава едно Но- все пак още чакаме третото момиче, а това не е въпрос, който лесно се пренебрегва…

Последното нещо, което искам да напиша е в памет на розовата стая, в която живях щастливо цяла година. Това беше една стая, която насъбра куп усмихнати, романтични, буйни, смешни, пък и понякога тъжни моменти… и ще ми липсва…
(Бавна ми е връзката, затова не мога да ви покажа колко е розово. В някоя от предколедните публикации обаче я има )

P.S. Бягам да оправям куфари