Най-накрая отидох на репетиция на клуб “Чанове”. Бях се заканила от две седмици, но реших да не рискувам и да се преборя първо с гадната настинка.

А репетицията беше толкова хубава. Кръвта ми кипеше през цялото време и като малко дете се  радвах, че що-годе добре се справям с взетите до сега хора.

Народните танци наистина са ми страст.
Не съм от хората, танцували дълги години, не съм била и толкова добра, но винаги съм се радвала от сърце на добри танцьори и състави и на танците.

По здравословни причини прекъснах преди близо две години. Когато вече можех да танцувах, бяха започнали кандидат-студентските вълнения и нямах време.
После пък дойдох в София и колкото ми се искаше да си намеря някой състав, пак времето ми попречи, а и лекциите, новата обстановка, работата.

До снощи.
Да си призная, снощи сериозно ме беше хванал мързелът и много се чудех дали да не продължа с 94 към топлото легло.
За щастие не се оставих и слезнах на спирката на Дианабад, отидох в салона на 11-то, преоблякох се и бях готова за танци…

Следващият един час не мога да го опиша- вярно е, че хорАта още не са трудни, но хубавите усещания си остават. Усмивките по лицата на хората, движенията по ритъма на музиката, която е във всяка клетка на тялото, сладката умора на човек, който не е танцувал 2 години…

Наистина бях забравила какво удоволствие ми носят танците.
Как забравям за проблемите, за натоварената програма, за всичко…
Там съм, там- в ритъма и никъде другаде.
Мислите са се скрили някъде- води ме само музиката и емоциите, които поражда…
Хубаво е, много е хубаво….

P.S. Да не говорим, че после бях на гости и пих топъл чай, и спах в топло легло…. Изобщо топла вечер