Колкото и да не ми се иска, тук отговорът май е едно обикновено и категорично “Да”.

Мисля си го от извастно време, но не ми се искаше да си го призная. Май наистина съм станала прекалено зависима към Мрежата. Как се случи това- може би точно като с мобилния телефон…

Историята на първият ми мобилен телефон започва през не толкова далечната 2003. Всъщност тогава бях категорично против да имам подобна джаджа. За разлика от всичките си връстници не смятах, че да имаш GSM е признак на особена “гъзария”. Нямах нужда да комуникирам по такъв начин с приятелите си, а родителите ми нямаха нужда от “проследяващо устройство”- така или иначе винаги са знаели къде съм. И все пак баща ми настоя. Реши, че не може да съм от малкото хора в класа, които нямат GSM. Каза, че го заслужавам- и го купи Nokia 3610- изключително здрав, а и симпатичен телефон. 
Започна се с sms-и- b-connect-ваучерите не стигаха за друго. Постепенно зачестиха разговорите, докато преди година и половина не минах на сметка.
И в един момент започнах да се замислям дали мога без телефон.
След кафе с приятели благодарение на него си виках такси. Когато се връщах от лагер, екскурзия и т.н., можех да се обадя на родителите си малко преди Хасково и така не се налагаше те да ме чакат с часове на спирката и да се притесняват. Като закъснявах (и закъснявам, с което не съм особено горда), можех да звънна да ме изчакат… И съответно си дадох отговор, че бих могла да живея без GSM, но животът ми би бил ужасно труден.

Но как съм живяла преди това? …
Сега си давам сметка, че преди това съм била много по-точна. Като знаех, че ще ме чакат и не мога предварително да се извиня, пристигах винаги навреме. Но по-точна съм била не само аз- шофьорите на автобусите казваха час и го спазваха, защото знаеха, че някой, някъде чака пътниците им. И всяко едно забавяне би донесло куп тревоги- особено ако пътниците са куп почернели дечурлига след 12-дневен лагер на Равда.

Въпреки или в следствие на казаното до тук: днес имам 3 GSM-а и не съм никак горда с това…

Ситуацията с Internet се разви по подобен начин.
В началото не мислех, че имам нужда от подобна екстра. После започах да ходя в компютърен клуб, за да пиша на приятелка, която се беше преместила в София (преди това близо 2 години водихме кореспонденция с истински писма и само този, който е водил такава, може да разбере вълнението ми, когато отварях пощенската кутия с ключа, който заяжда и все пак…). Повод за смяната начина на писане беше бързото пристигане на email-ите. Постепенно започнах да ходя все по-често “на Интернет” (вече и от училище правихме проекти, информацията, за които се намираше най-лесно в глобалното пространство) и домашният съвет реши, че е по-добре да си имаме Интернет у дома.
Тогава дойдоха skype и още куп приятни и полезни неща, които ме караха да стоя все по-често пред компютъра. Зарязах любимото си занимание- четенето, за да прекарвам повече време в Internet, когато съм вкъщи (добре, че не съм се задъжала много вкъщи, та не съм висяла с часове пред PC-то).
В един момент разбира се вече не ми беше толкова интересно, но пък вече беше необходимост. Особено след като дойдох в София- това беше/е връзката със семейството ми и с приятелите, които са в Хасково. На email-а ми пращат оценки, новини от университета, лекции. В Интернет чета и гледам новини. Работя.
И все пак не мислех, че съм толкова зависима, докато не останах без компютър около 3 седмици. Най-стряскащото за мен е, че все пак имах достъп- и на работата, и компютърът на съквартирантката- но не можех да влезна в skype и да се застоя в Интернет за по-дълго време.
Това изглежда доста ми е липсвало, защото в момента вече е 00:50, а аз още вися пред лаптопа с оправданието- радвам му се, нали ми го оправиха, а имам вече и Интернет. И продължавам да пиша…
Надявам се, че това ще е моментна радост, за да влезна в нормалния си ритъм, всъщност съм почти сигурна, че ще го направя. И все пак ми стана странно, че чувствам нещата по такъв начин…

Защо написах всичко това? …Мисля, че ми помогна да осъзная, че Интернет е важна част от живота ми- мога и без нея, но ми е по-хубаво с нея. И да, може да съм пристрастена, но не като към наркотик, а по-скоро като към …шоколод… 

P.S. Забравих да спомена, че отново чета…