или едно малко откровение…

В момента би било добре да чета за контролната, която ми предстои в сряда, но не мога да се концентрирам- говори ми се, а съквартирантката я няма и сядам да пиша. И без друго ми се върти в главата една темичка, която придоби още по-ясен образ днес докато се занимавах с канцеларска работа в офиса (може би ви се е случвало- седиш си, вършиш нещо механично и си мислиш…)

Та мисълта, която леко ме тормози последните дни е защо използвам толкова многоточия в постовете си, нима ми е толкова беден речникът или не мога да се изразявам, или ме мързи да го правя… Може би във всяко от предположенията има и частица истина, щом са ми минали през главата, но май открих и своя фаворит- не мога да доизкажа това, което мисля, защото не съм свикнала да говоря на хората за себе си, а май и като цяло не съм свикнала да говоря.

Странното е, че у всички, дори у най-близките оставям впечатление, че съм ужасно приказлива- не веднъж са ми казвали да млъкна, защото съм надула нечия глава. Но като се замисля мога да бръщолевя предимно празни приказки и като стигна до същината, предпочитам да я запазя за себе си…

Как стигнах до тук- опариха ме, неведнъж. И вече се пазя от огъня. Мисля, че вса пак вече съм преодоляла до голяма степен недоверието си към хората, но има какво да се желае. Не казвам, че не съм наивна- говоря по-скоро за способността си да говоря за чувствата и вълненията си. А тази ми способност е доста закърняла напоследък. Не, че имам нужда да се разкривам пред някого- просто ми е странно как можах да построя такава стена около себе си и дали някога тя ще падне…

Има и още нещо… Имам много приятели, които винаги са можели да споделят спокойно с мен. Винаги съм била готова да помогна ако не със съвет, то поне с подкрепа. Винаги съм знаела, че ако ми се случи нещо мога да разчитам на приятелите си. Но в същото време никога не съм се разкривала пред някого от тях. А и май никой не го е искал от мен. Много малко от тях (двама) искрено са се интересували от душевното ми състояние и пак не са успявали да получат конкретен отговор, защото не съм искала да им го дам…

…Забравих за многоточията… Та многоточията за мен (явно) са начин да покажа, че мога да кажа още нещо, но най-вероятно няма да го направя. Многоточията са начин да не се разкрия до край. Многоточията за момента ми помагат да запазя равновесието в себе си… 

И все пак се надявам с времето да ги използвам все по-рядко…